Димитър Ценов – скромният милионер

Приказка за ГОЛЕМИЯ МЕЧТАТЕЛ ДИМИТЪР А. ЦЕНОВ
1936 г.: Основаването на Стопанската академия

Митко пристъпи през сияйния портал. Вълшебният фенер в ръката му засия с ослепителна, диамантена светлина – толкова силна и чиста, че за миг нощта се превърна в ден. Лъчът му не трептеше, а стоеше непоклатим като стълб, свързващ земята с небето.

— Къде сме сега? — попита Митко, затаил дъх пред величието на светлината.

— Сега стоим пред сбъднатата мечта на един епохален дарител за образование в България — прошепна Гласът на времето с благоговение. — Това е 1936 година.

Митко вдигна поглед и видя пред себе си не просто сграда, а истински Храм на науката. Високи бели колони подпираха небето, италиански мрамор блестеше на стълбите, а високо горе часовникът на кулата отмерваше времето с тежък, авторитетен звън. Пред входа имаше огромно множество хора, военна музика свиреше тържествено, а самият Цар Борис III прерязваше лентата със златна ножица.

Встрани от шума, скромен и тих, стоеше възрастен мъж. Той не търсеше слава, а гледаше младите хора така, както баща гледа любимите си деца. Това беше Димитър Апостолов Ценов.

Митко пристъпи към него, следвайки светлината на фенера.

— Господине, Вие дарихте всичко това, нали? Над пет милиона златни лева, имотите си, парите си... Не оставихте нищо за себе си.

Димитър Ценов се усмихна благо и кимна.

— Но защо? — попита Митко, стискайки дръжката на фенера. — Не искахте ли да оставите това огромно богатство на вашите деца? На синовете или дъщерите си?

Лицето на Дарителя стана още по-меко, а в очите му блесна сълза.

— Аз нямам свои деца, Митко. Бог не ме дари с наследници от моята кръв. Но сърцето ми беше твърде пълно с обич, за да я заключа в сандък със злато. Затова взех най-важното решение в живота си.

Той посочи към тълпата от студенти, които влизаха в новата сграда.

— Реших да осиновя бъдещето. Всички тези младежи, и тези след тях, и ти самият... вие сте моите деца. Моето семейство е цяла България. Аз не дадох парите си на вятъра, аз ги вложих в зестрата на моите духовни деца.

В този миг фенерът освети свитъка със завещанието в ръката на дарителя. Буквите по хартията изведнъж се превърнаха в здрави златни нишки. Те се извиха и обгърнаха цялата Академия, вплитайки се в основите ѝ.

— Виждаш ли тези нишки? — каза Дарителят. — Това е моята бащинска воля: „Тази Академия да остане завинаги в Свищов!“. Никой никога да не я мести оттук. Исках домът на моите деца да бъде тук, край Дунав, и да е равен на най-добрите училища в Берлин.

Митко погледна към бронзовата статуя на Ценов и усети топлина в гърдите си. Момчето разбра, че когато прекрачи прага на Академията, няма да бъде просто ученик. То ще бъде наследник.

— Поклони се, Митко — прошепна Гласът на времето. — Този човек ни показа, че баща не е само този, който дава живот, а този, който дава бъдеще.

Стъклото на фенера затрептя тревожно, завъртайки светлината си в нов, неспокоен вихър. Порталът на времето се отваряше за следващото изпитание.