Полети над любимият ти Свищов.

Здравей! Аз съм Митко.

Искаш ли да дойдеш до мен? Виж, стоя на високия бряг и гледам величествената река Дунав. Когато слънцето изгрява, водата блести като разлято злато и нежно прегръща родния ми град – Свищов.

Моето пълно име е Димитър – точно като на великите дарители Димитър Ценов и Димитър Хадживасилев. Мама казва, че нося не само името им, но и тяхната голяма мечта: Свищов да бъде град на знанието и доброто.

Усещаш ли вятъра? Той развява косата ми и ми шепне стари легенди. Очите ми не търсят заровени жълтици в земята. Аз търся истинските съкровища – онези, скрити в книгите и историята. Погледни долу – там се издигат белите сгради на Стопанската академия. Тя е символ на щедростта и вярата в бъдещето.

Знаеш ли, че Свищов е градът на „първите неща“? Тук свободата е стъпила за първи път на брега. Тук е звъннал първият училищен звънец в ново училище. Тук хората първи са разбрали, че най-голямото богатство не е това, което имаш в джоба си, а онова, което даряваш на другите.

Искаш ли да ти разкажа моята тайна?

Един ден, докато разглеждах библиотеката вкъщи, открих нещо необикновено. Между дебелите книги със златни букви стоеше старинен месингов фенер. Той е бил на моя прапрадядо – строител, който вечер е разглеждал с него планове за нови училища и библиотеки.

По фенера имаше гравирани слънца и странни знаци. Щом го докоснах, усетих топлина… сякаш вътре в него туптеше сърце. Без да имам кибрит или свещ, стъклото му изведнъж засия! И тогава чух дълбок, нежен глас:

— Димитър… наследнико на будния дух… чуваш ли ме?

Попитах плахо кой говори.

— Аз съм Гласът на времето – отвърна светлината. – Аз съм паметта на Свищов. Пазя делата на хората, живели преди теб.

Гласът ми каза, че ако съм готов да бъда будител, ще ми разкрие най-големите тайни на града. Поех дълбоко дъх. Сърцето ми биеше силно, но не от страх, а от вълнение. Прошепнах думите, които съм чувал баща ми често да изрича:

— Да бъде светлина!

Фенерът пламна с ослепителен блясък! Пред мен въздухът се завъртя в златен вихър. В него замигаха образи – видях платна на дунавски кораби, чух тропота на римски шлемове и песни на стари камбани.

— Готов ли си? – попита гласът.

Кимнах. Знаех, че това не е просто игра. Това е моето наследство. Направих крачка напред… и полетях през вековете!