Свищов – градът на стоте първи неща в България

ВЪЗРАЖДАНЕ: ГРАДЪТ НА ПЪРВИТЕ

След огъня и пепелта Свищов не просто се изправи, а полетя. Тук, на брега на Дунав, будните българи запалиха факела на просвещението преди всички други. Това е времето, когато нашият дом стана водач на цяла България. Тук се родиха първото училище, първото читалище и първият хор, за да покажат на света, че истинската свобода започва първо в ума и в сърцето.

Приказка за ДАСКАЛ ЕМАНУИЛ И „ДЕТСКАТА МЪДРОСТ“
Първото светско училище (1815 г.) и първата детска градина (1882 г.)

Митко пристъпи през сияйния портал. Вълшебният фенер в ръката му промени сиянието си. Огненото червено от пожарите угасна и на негово място се появи мека, спокойна светлина, напомняща пламъка на свещ в тиха стая. Въздухът замириса приятно – на стара хартия, мастило и дърво.

— Къде сме сега? — попита Митко. — Тук е толкова тихо и светло.

— Сега сме в най-важната стая на Свищов — прошепна Гласът на времето. — Само пет години след големия пожар хората не побързаха да си построят дворци. Те построиха храм на знанието.

Митко пристъпи в малка, уютна стая. Там нямаше компютри или таблети. Вместо в тетрадки децата пишеха с пръчици върху малки дървени сандъчета, пълни с фин дунавски пясък. Най-отпред стоеше мъж с високо чело и добри, умни очи. Той държеше в ръката си гъше перо и голяма книга.

— Добре дошъл, Митко! — каза мъжът с топъл глас. — Аз съм Даскал Емануил Васкидович. Ти се намираш в първото светско училище по българските земи.

— Но, учителю — учуди се Митко, — градът още е в сажди от пожара. Защо построихте училище, преди да сте оправили всичко друго?

Даскал Емануил се усмихна и подаде на момчето бяло гъше перо.

— Вземи, опитай да напишеш името си. Виждаш ли, моето момче, къщите могат да изгорят. Парите могат да се изгубят. Но знанието в главата и доброто в сърцето – тях никой никога не може да ти отнеме. Дори и огънят. Свищов е велик, защото разбра, че буквите са най-силното оръжие.

Митко топна перото в мастилницата и изписа името си върху белия лист. В този миг фенерът му засия златисто, а буквите сякаш оживяха и затанцуваха по хартията.

— Но това не е всичко, Митко! — намеси се Гласът на времето. — Свищов мисли и за най-малките.

Светлината на фенера стана игрива и розова. Митко се озова в друга стая, пълна с играчки, люлки и смеещи се деца. При тях стоеше мъж с буйни мустаци и весели очи.

— Аз съм Никола Живков — представи се той. — Аз написах песента „Шуми Марица“, но най-много се гордея с това тук. През 1882 година в Свищов създадохме първата детска градина в България! Нарекохме я „Детска мъдрост“.

— Градина за деца? — засмя се Митко. — Тук цветя ли се отглеждат?

— Тук отглеждаме най-ценните цветя – децата! — отвърна Никола. — Учим ги да пеят, да играят и да бъдат добри приятели. Свищов е първият град, който разбра, че възпитанието започва още от люлката.

Митко погледна към учениците на Даскал Емануил и към малчуганите на Никола Живков. Той разбра, че истинското съкровище на Свищов не е в сандъците на търговците, а в тези малки дечица.

— Запомни, наследнико — прошепна Гласът. — Тук всичко се случва за първи път, защото хората имат смелостта да мечтаят. Ти носиш тази искра.

Фенерът затрептя тихо, завъртайки светлината си в нов златист вихър. Порталът на времето се отваряше за следващото приключение.