Свищов - един увлекателен разказ за граф Дракула и замъка

Приказка за НОЩНИЯ ЕЗДАЧ
Легендата за граф Дракула и битката за Зищова
(Зимата на 1461 – 1462 г.)

Митко пристъпи през сияйния портал. Вълшебният фенер в ръката му изведнъж промени светлината си. Топлият пурпур на българските царе изчезна. Стъклото засия с призрачна синкаво-бяла светлина, студена като лунен лъч, отразен в ледена висулка. Въздухът стана леден и режещ, а дъхът на момчето започна да излиза на гъста бяла пара.

– Тишина… – прошепна Гласът на времето, а тонът му беше изпълнен с дълбок респект и страх. – Сега е лютата зима на 1461 година. Време на мрак, но и на велика дързост.

Пред очите на Митко река Дунав вече не течеше. Великата река беше скована от дебел прозрачен лед, който се простираше докъдето поглед стига, като огромен ням стъклен мост между двата бряга. Всичко наоколо беше потънало в гъста мъгла. Изведнъж откъм отсрещния северен бряг се чу странен, глух и ритмичен тропот. Троп-троп-троп…

Това не беше звук от тежък звън от конски копита върху самия лед. Митко се вгледа напрегнато в студената мъгла. От нея бавно изплува тъмната сянка на едър конник, загърнат в дълго черно наметало с кървавочервена подплата. Той наистина яздеше направо върху замръзналата река! Веднага след него, като призраци, препускаха още стотици въоръжени воини.

Конят на водача спря точно пред момчето и шумно изпъхтя огромни облаци пара. Ездачът бавно свали качулката си. Лицето му беше слабо и бледо, с огромни хипнотизиращи зелени очи и тънки мустаци.

– Не се бой, момче – каза той с глас, който беше остър като бръснач. – Аз съм Влад, когото всички наричат Цепеш или Дракула – Синът на Дракона.

– Ти… ти лош ли си? – попита плахо Митко, стискайки здраво фенера.

Влад се усмихна някак тъжно, но в дълбоките му зелени очи гореше нестихващ огън.

– За враговете си съм кошмар. Но за тази крепост днес съм освободител. Виждаш ли този дебел лед? Всички други се страхуват от него, но за мен той е просто път. Аз преминах Дунав, за да прогоня завоевателите от твоя роден град.

Той посочи към крепостта Зизитово, която тихо спеше под дълбокия сняг.

– Аз превзех тази крепост и избих 410 от жестоките потисници на твоя народ. Останах да живея тук, в Свищов, през цялата дълга зима, за да пазя този бряг. Написах писмо до краля на Унгария: „Аз разчупих леда и освободих Свищов! Аз и моите войни не се страхуваме от смъртта.“

Дракула се наведе от коня и погледна момчето право в очите.

– Хората ме наричат жесток, но запомни добре, Митко – понякога, за да победиш мрака, трябва да си много по-страшен от него. Аз бях тук. Аз смело яздих по леда на твоята река. Аз бях щитът на Свищов, когато никой друг не смееше да се изправи.

Конникът дръпна кожените юзди и черният му жребец се изправи страховито на задните си крака. Влад Дракула вдигна тежкия си меч, който засия в ледената нощ, и препусна към отворените врати на крепостта.

– Помни Нощния ездач! – отекна мощният му глас в зимния вятър. – Дори когато голямата река замръзне, смелото сърце винаги намира път!

Фенерът в ръката на Митко затрептя, завъртайки светлината си в нов призрачен вихър. Леденият вятър утихна, оставяйки само яркия спомен за онази невероятна зима, когато Драконът е пазил Свищов. Порталът на времето се отваряше отново.