Свищов и тайните на времето

Скъпи малки и големи приятели, добре дошли в Града на светлината, свободата и първото светско училище!

Запознайте се с Митко. Ако го потърсите, най-често ще го откриете там, където историята шепне. Точно днес той стоеше гордо на високия бряг и гледаше величествената река Дунав. Когато слънцето изгряваше, водата блестеше като разлято злато и нежно прегръщаше родния му град – Свищов. Пълното му име всъщност беше Димитър – точно като на великите дарители Димитър Ценов и Димитър Хадживасилев. Майка му често казваше, че момчето носи не само името им, но и тяхната голяма мечта: Свищов да бъде винаги град на знанието и доброто.

Вятърът развяваше косата му и сякаш му шепнеше стари легенди. Очите на Митко не търсеха заровени жълтици в земята. Той търсеше истинските съкровища – онези, скрити в книгите и историята. Долу се издигаха белите сгради на Стопанската академия, вечен символ на щедростта и вярата в бъдещето. Свищов е градът на „първите неща“. Тук Свободата е стъпила за първи път на българския бряг. Тук е звъннал първият училищен звънец. Тук хората първи са разбрали, че най-голямото богатство не е това, което имаш скрито в джоба си, а онова, което даряваш на другите.

Един ден, докато разглеждаше семейната библиотека, Митко откри нещо съвсем необикновено. Между дебелите книги със златни букви стоеше старинен месингов фенер. Той беше принадлежал на неговия прапрадядо – трудолюбив строител, който всяка вечер е разглеждал планове за нови училища и читалища.

По фенера имаше гравирани чудни знаци — книга, прав ъгъл и пергел. Над тях сияеше непозната за мен буква, а от двете ѝ страни стояха слънце и луна. Щом го докосна, момчето усети приятна топлина. Без кибрит или свещ, стъклото изведнъж засия!

Тогава се чу дълбок, много нежен глас:

– Димитър, наследнико на будния дух, чуваш ли ме?

– Кой говори? – попита плахо Митко, търсейки източника на светлината.

– Аз съм Гласът на времето – отвърна сиянието. – Аз съм паметта на Свищов. Пазя делата на хората, живели преди теб. Ако си готов да бъдеш истински будител, ще ти разкрия най-големите тайни на града.

Сърцето на Митко биеше силно от вълнение. Той прошепна думите, които баща му често изричаше:

– Да бъде светлина!

Фенерът пламна с ослепителен блясък! Въздухът се завъртя в златен вихър, отваряйки сияен портал към миналото.

– Готов ли си? – попита Гласът на времето, повеждайки го нежно през светлината към първата славна епоха.

Митко кимна, направи смела крачка напред и полетя през вековете!

Момчето държеше здраво вълшебния фенер, чийто месинг приятно топлеше дланите му. Въздухът наоколо потрепваше, а светлината се разтягаше в дълги сребристи нишки, напомнящи паяжини от звезден прах.

— Къде отиваме? — прошепна Митко.

Стъклото на фенера избухна в хиляди искрящи светлинки.

— По пътеката на времето! — отвърна Гласът. — Всеки град има история, но малко знаят откъде започва тя. Подготви се за най-великото пътешествие! Ще преминем през хилядолетията. Ще срещнеш безстрашни тракийски вождове и ще маршируваш редом с белите орли на могъщия Рим. Ще стъпиш в здравата крепост на българските царе и ще разбереш как от страшна пепел се ражда градът на първото училище.

Светлинките се подредиха във въздуха и нарисуваха живи картини.

— Ще танцуваш из красивите улици на „Малката Виена“ и ще посрещнеш изгрева на свободата — продължи мъдрият Глас. — Ще ти покажа златните сърца на великите дарители и топлата усмивка на писателя Алеко. Ще научиш, че истинската магия е е в знанието, смелостта и добрината, които тези герои са ни завещали!

Митко слушаше в захлас. Звуците се превръщаха във форми – тропот извая от мъглата прозрачен летящ орел, а ехо от камбана се разпиля на светещи букви. С всяка крачка въздухът се променяше.

— Времето е огромна книга — обясни Гласът. — Ние разгръщаме страниците ѝ. Но коя ще видим първо? Най-старата!