Свищов - „Изгорялството“ и силата на българския дух

Приказка за ПЛАМЪКА И ПЕПЕЛТА
Легендата за името, „Изгорялството“ и силата на българския дух
(XV век – 1810 г.)

Митко пристъпи през сияйния портал. Вълшебният фенер в ръката му засия с мека, трептяща светлина, сякаш в стъклото се беше настанила жива звезда. Нощта се спусна над реката – тъмна и непрогледна. Момчето се озова на стръмния бряг. До него, загърната в стар вълнен шал, стоеше възрастна жена с добри очи. Тя държеше в ръцете си малка газена лампа.

— Добър вечер, чедо — усмихна се тя. — Аз съм баба Рада. Дойдох да запаля светлинката.

— Защо, бабо Радо? — попита Митко. — Нали има луна?

— Луната се крие, чедо, но надеждата не бива. Виждаш ли къщичките по хълма? Във всяка от тях живее семейство, което пали свещ на прозореца.

Митко погледна и видя стотици малки пламъчета, които пробиваха мрака. Долу, в черната вода, се чуха гласове на лодкари: „Гледайте! Свещите! Свещов!“.

— Така се роди името на нашия град — обясни баба Рада. — Свищов. То идва от „светлина“ и „свещ“. Ние сме фарът на надеждата в тази земя.

Изведнъж фенерът промени цвета си. Уютното златисто изчезна. Стъклото пламна в тревожно, огнено червено. Баба Рада изчезна, а въздухът замириса на лют дим и изгоряло дърво.

Пред Митко се изправи висок мъж с почернели от сажди ръце и престилка на дюлгерин. Той стоеше пред купчина димящи греди, но не плачеше, а стискаше здраво дръжката на тежък чук.

— Къде отидоха свещите? — попита уплашено Митко. — Защо всичко е черно?

— Огънят ги погълна, момче — отвърна мъжът с дрезгав глас. — Аз съм майстор Иван. Сега е септември 1810 година. Генералите заповядаха да изгорят града, за да не попадне в ръцете на турците. Ние, свищовлии, наричаме това бедствие „Изгорялството“.

Митко погледна наоколо. Красивият град се беше превърнал в пепел. Хората бягаха към лодките, носейки само децата си.

— Всичко ли свърши, майсторе? — попита тихо Митко. — Свищов загина ли?

Майстор Иван се наведе, взе един овъглен камък, издуха пепелта от него и го постави здраво в земята.

— Чуй ме, Митко! — очите на майстора заблестяха по-силно от пожара. — Можеш да изгориш дървото. Можеш да събориш покрива. Но не можеш да изпепелиш корена! „Изгорялството“ е страшно, но ние сме по-силни.

Той посочи към връщащите се хора. Те носеха триони, лопати и надежда.

— Ние сме като птицата Феникс — каза гордо майстор Иван. — Ще вдигнем Свищов от пепелта! Този път ще го направим не от дърво, а от камък. Ще построим училища и църкви, по-красиви отпреди. Защото истинският град не е в стените, а в сърцата на хората.

Фенерът на Митко засия с ослепително бяла, победоносна светлина. От черните руини пред очите му израсна новият, модерен град. Светлината се завъртя в нов магически вихър, отваряйки портала на времето.

— Запомни думите на майстор Иван — прошепна Гласът на времето. — Дори след най-големия пожар, животът побеждава, ако имаш вяра, сърце и воля