Свищов - историята и делото на Димитър Хадживасилев

Приказка за ДВОРЕЦА НА ЗНАНИЕТО
Димитър Хадживасилев – 1884 г.: Дарението за Търговската гимназия

Митко пристъпи през сияйния портал. Вълшебният фенер в ръката му заблестя с най-благородната светлина, която момчето някога беше виждало – плътна, тежка и златна, като цвета на стара ценна монета или на узряло жито. Въздухът около него натежа от аромат на хартия, восъчен печат и усещане за вечност.

— Къде сме сега? — попита Митко, примигвайки от блясъка.

— Сега ще видиш какво прави човек, когато сърцето му е по-голямо от богатството му — прошепна Гласът на времето с дълбоко уважение. — Годината е 1884-та.

Митко се озова пред огромен строеж. Майстори подреждаха камък след камък, издигайки сграда, каквато той не беше виждал дори в книгите с приказки. Тя имаше високи кули, сводове и орнаменти, досущ като кралските дворци във Виена.

Настрани от суматохата, подпрян на елегантен бастун със сребърна дръжка, стоеше мъж с висок цилиндър и черен костюм. Той гледаше строежа с очи, пълни с тиха радост и надежда. Това беше великият търговец Димитър Хадживасилев.

Митко се приближи плахо до него.

— Извинете, господине — попита той. — Този замък за царя ли се строи? Толкова е красив!

Димитър Хадживасилев се обърна, усмихна се благо и поклати глава.

— Не, моето момче. Царете идват и си отиват. Този замък е за нещо много по-важно от короната. Той е за Знанието.

— За знанието ли? — учуди се Митко.

— Виж, дете — продължи дарителят и гласът му трепна от вълнение. — Аз работих цял живот. Търгувах с далечни земи, спечелих планини от злато. Но разбрах една велика истина – парите изчезват, а това, което е в главата и сърцето, остава завинаги. Затова дарих двеста и четиридесет хиляди златни лева – всичко, което имах. Искам децата на Свищов да не учат в тъмни стаи, а в истински дворец. Искам, когато влязат тук, да се чувстват горди и да имат самочувствието на европейци.

В този миг фенерът на Митко освети ръцете на дарителя. Сякаш златните монети в дланите му се превръщаха в тухли, в книги и в бъдеще.

— Аз нямам свои деца, Митко — каза тихо Хадживасилев и погледна към недовършените кули. — Но когато това училище отвори врати, всички ученици, които прекрачат прага му, ще бъдат мои деца. Те са моите наследници.

Изведнъж скелето изчезна и пред Митко блесна завършената Търговска гимназия – величествена, горда и красива. Часовникът на кулата удари звънко, отмервайки началото на едно ново време за България.

Митко усети как очите му се пълнят със сълзи на благодарност. Той разбра, че този красив „дворец“ не е просто сграда от тухли. Той е паметник на една огромна обич.

— Помни този човек, наследнико — прошепна Гласът на времето. — Той не построи паметник за себе си. Той построи бъдеще за теб.

Стъклото на фенера затрептя в нов златен вихър, отваряйки сияйния портал за следващото приключение.