Свищов - Мястото, където историята среща бъдещето

Приказка за Площада на мечтите

Митко пристъпи през сияйния портал за последен път. Нощта бавно и нежно се спускаше, но Свищов не заспиваше. Момчето стоеше на площад „Алеко“ – в самото туптящо сърце на града, точно до бронзовия паметник на Щастливеца.

Тук историята и бъдещето си подаваха ръка. Всяка сграда наоколо – величественото Читалище, светлата Община и старата църква с въртящите се колони – сякаш шепнеше стари мъдри тайни, а безбройните звезди над тихия бял Дунав трептяха като малки небесни фарове.

Митко усети, че не е сам на този площад. Около него тихо се появиха сенките на всички велики епохи, през които градът бе преминал. Момчето видя гордите траки, римските легионери с блестящи метални шлемове, възрожденските учители с първите книги, щедрите дарители с елегантни цилиндри и смелите хъшове, преминали голямата река в името на свободата.

Най-отпред стоеше самият Алеко Константинов, загледан с топла усмивка към бъдещето. Всички тези славни герои гледаха Митко с дълбока обич, гордост и надежда. Те не казваха нищо. Просто очакваха нещо от него.

И тогава Гласът на времето проговори – тих, тържествен и много топъл:

— Свищов е град на „първите неща“. Бил е несломима крепост, бил е богато пристанище, бил е първото огнище на просветата… Но кое, мислиш, го прави наистина жив и вечен, Митко? Кое е най-голямото му съкровище?

Митко се замисли дълбоко. Спомни си всичко, което беше видял. Не са само дебелите прашни книги в старите библиотеки. Не са само високите бели колони на величествената Академия. Не е дори и самата велика река, която свързва града с цяла Европа.

И тогава той погледна настрани към осветения фонтан и ги видя – децата на Свищов.

Те караха бързо своите колела, рисуваха с цветни тебешири огромни усмихнати слънца върху плочките, смееха се звънко и обсъждаха най-смелите си мечти на пейките. Очите им светеха много по-силно и от най-ярките улични лампи.

Митко разбра голямата тайна.

— Децата на Свищов! — прошепна развълнувано той. — Ние сме неговото истинско сърце. Ние ще го пазим, ще го изграждаме и ще го правим още по-красив и добър.

— Ти разбра най-важния урок, наследнико! — каза гордо Гласът. — Дарителите са дали златото си, за да има училища, но вие давате живота. От днес ти си Детски посланик на Свищов и България, защото ги носиш в сърцето си и знаеш всичко за тях! Историята продължава и ти си част от нея!

Светлината на фенера затрептя за последно, обгърна града с любов и остана да свети завинаги в сърцето на момчето.