Свищов - Приказка за Свети Лупус и белите храмове

Сребърният вихър на фенера не отнесе Митко далеч. Пространството само леко потрепна и градът Нове се появи отново, но този път небето беше тъмно и буреносно.

– Какво се случва? – попита момчето, докато се оглеждаше тревожно.

– Времето на изпитанията дойде – отвърна тихо Гласът на времето. – Сега ще видиш защо Лупус остана завинаги в историята като светец и закрилник.

На големия градски площад се бяха събрали въоръжени римски войници. Те принуждаваха хората да се кланят на студени каменни статуи. В средата, съвсем сам, но изправен и горд, стоеше Лупус. Той не носеше меч или щит. Ръцете му бяха празни, но около него сияеше познатата мека светлина.

– Аз се покланям само на доброто и на истинската светлина! – отекна смелият му глас. – Камъкът не може да дава любов!

Митко затаи дъх, защото войниците изглеждаха страшни. Но вместо да се уплаши, Лупус се обърна към момчето и му се усмихна топло.

– Не се страхувай, дете! – каза той. – Когато сърцето ти е пълно с вяра, никакъв мрак не може да го нарани. Истинската храброст е да защитиш това, в което вярваш, дори когато си съвсем сам.

В този миг тъмните облаци се разпръснаха. Силен слънчев лъч проби небето и освети лицето на мъченика. Неговият пример доказа на целия град, че добрият дух е безсмъртен.

Фенерът в ръцете на Митко попи този топъл лъч и заблестя победоносно. Светлината отново затрептя, завъртя се и се завихри магически. Порталът на времето се отвори пред тях и Гласът на времето поведе Митко през тази светлина към следващата епоха от историята на Свищов.

Готов ли си за следващата приказка? Кажи "Да бъде светлина"!