Свищов - Приказка за тракийските войни

Митко пристъпи през сияйния портал. Фенерът в ръцете му засия по-силно. Светлината вече не беше тиха и мека, а гъста и топла като разтопено злато. Въздухът натежа от непознати аромати. Замириса на дим от огньове, на коне и на обработена кожа, а вятърът донесе шум от много гласове.

– Бъди смел, Митко – прошепна Гласът на времето. – Влизаме във велика епоха. Ще видиш земята на траките – древните господари на тази река.

Момчето се намираше на хълма „Калето“, но мястото изглеждаше различно. Малките къщи бяха изчезнали. На тяхно място се издигаше могъща крепост с високи дървени стени. Вътре кипеше живот. Чуваше се звън на чукове от ковачниците, където майсторите ваеха бронзови мечове. Конете цвилеха неспокойно, а воините разговаряха оживено край бумтящите огньове. Долу при реката се полюшваха лодки. Те носеха обработени кожи, жито, глина и големи съдове с тъмно вино.

Към Митко пристъпи висок мъж. Той носеше вълнено наметало със златна фибула, а на гърдите му блестеше тежка огърлица. В ръката си държеше сребърна чаша във формата на еленска глава.

– Добре дошъл, малки наследнико – каза мъжът. – Аз съм Дромихет, вожд на племената по тези земи.

Митко го гледаше с отворени очи, пленен от величието му.

– Кои сте вие? – попита плахо момчето.

– Ние сме траките – пазителите на Великата река – отвърна гордо той. – Гетите ни научиха на смелост, а мизите дадоха име на тази плодородна земя. Ние сме безстрашни воини и мъдри търговци. Реката ни свързва с далечни народи.

Митко погледна Дунав и си представи как лодките пътуват към далечни земи. Изведнъж фенерът промени светлината си. Топлото злато стана сребристо и хладно.

– Гледай внимателно – каза Гласът. – Времето се движи като реката. Старите народи се променят и идват нови.

Дромихет протегна ръка и показа малка сребърна монета.

– Виждаш ли? – попита той. – От едната страна е образът на тракийския цар Реметалк, а от другата – на римския владетел Октавиан Август.

– Значи са били приятели? – попита Митко.

– Понякога приятели, понякога владетели на една земя – усмихна се вождът. – Римляните донесоха нов ред и каменни градове, а ние им дадохме нашата благодатна земя, нашата сила и смелост.

В този миг отдалеч проехтя боен рог. Звукът беше различен – по-строен, дисциплиниран и строг.

– Чуваш ли? – каза тихо Дромихет. – Идват „орлите“ на Рим. Скоро те ще построят нов град тук.

Той погледна момчето сериозно, а очите му блестяха в мрака.

– Помни, Митко – основите на Свищов са тракийски. Нашето злато, вярата ни в безсмъртието и силата ни са вплетени в родната ти земя завинаги.

Фенерът проблесна силно, завъртайки светлината си в нов магически вихър. Порталът на времето се отваряше отново. Митко изпита дълбока гордост, запазвайки в сърцето си усещането за величие, древна магия и непрекъснатата нишка на живота.