Свищов - Приказка за храмовете на духа

Приказка за храмовете на Духа
Където камъкът пее, а песента става знаме (1856 – 1885 г.)

Митко пристъпи през сияйния портал. Вълшебният фенер в ръката му засия с нова светлина. Тя не беше само един цвят, а преливаше в три – бяло като страница на книга, златно като църковен купол и небесносиньо като най-чистата песен. Въздухът затрептя от радостна глъч, камбанен звън и хармонични гласове.

— Къде сме сега? — попита Митко.

— Сега сме в златните години на Свищов — прошепна Гласът на времето. — Тук само за няколко десетилетия твоите предци построиха три невидими крепости, по-силни от каменните стени: Знанието, Вярата и Песента.

Домът на книгите (1856 г.)

Светлината ги отведе в красива сграда с табела „Еленка и Кирил Д. Аврамови“. Вътре нямаше само рафтове с книги, а и сцена с червена кадифена завеса.

— Това е първото българско читалище — обясни Гласът. — Тук свищовци направиха истинско чудо. Те разбраха, че книгите не са само за четене вкъщи, а за споделяне. Будните хора създадоха първата обществена библиотека и първия театър. Когато хората се съберат тук, те стават народ с обща мечта.

Чудото на Колю Фичето (1867 г.)

Фенерът ги поведе към величествена църква. Отпред стоеше мъж с длето в ръка. Това беше легендарният първомайстор Колю Фичето. Храмът „Света Троица“ се извисяваше към небето като каменна дантела.

— Ела, момче! — повика го майсторът с усмивка. — Виждаш ли тези две колони на входа? Пипни ги!

Митко постави ръка на каменната колона и ахна – тя се завъртя леко около оста си!

— Как е възможно? — възкликна той.

— Това е моят подпис — намигна Колю Фичето. — Направих ги да се въртят, за да знаят всички, че основите държат здраво. Докато колоните се въртят, храмът е жив! Това е моят завет към Свищов – градете неща, които устояват на времето.

Първият хор и Химнът на България (1868 – 1885 г.)

Майсторът замлъкна и от храма се разнесе невиждана дотогава музика. Не пееше един човек, а много гласове се сплитаха в чудна хармония. Пред тях учителят Янко Мустаков размахваше ръце като криле на птица.

— Това е първият многогласен хор в България! — провикна се той. — Свищов научи българите да пеят заедно!

Изведнъж музиката стана бавна и горда. До Митко застана студентът Цветан Радославов. Той гледаше към река Дунав и си тананикаше мелодия.

— „Горда Стара планина, до ней Дунава синей…“ — затананика студентът.

— Ти ли написа това? — попита Митко със затаен дъх.

— Написах го, докато пътувах към фронта — отвърна Цветан. — Но вдъхновението дойде от моя роден Свищов.

Фенерът заблестя силно, отваряйки нов светлинен портал.

— Запомни, наследнико — прошепна Гласът на времето, докато мелодията на „Мила Родино“ изпълваше града. — Свищов даде на България нейния Химн, нейния първи хор и най-красивите храмове. Ти носиш тази песен в кръвта си.