Свищов - Първият освободен град

Приказка за НОЩТА НА ЛОДКИТЕ
27 юни 1877 г.: Свищов – Първият освободен български град

Вълшебният фенер в ръката на момчето изведнъж промени изцяло своето сияние. Меката златиста светлина на Възраждането изчезна. Вместо нея стъклото започна да пулсира с мощна, ослепително бяла светлина – чиста и силна като надежда.

— Къде отиде музиката? — попита шепнешком Митко.

Наоколо беше тъмно, тихо и влажно. Чуваше се само плясъкът на дунавските вълни в брега и свистенето на вятъра във върбите.

— Тишина, Митко… — прошепна Гласът на времето, а в тона му имаше трепет. — Тази нощ е свещена. Сега се намираме в местността „Текир дере“, близо до Свищов. Датата е 27 юни 1877 година. В тази тъмна нощ се решава съдбата на България.

Митко напрегна поглед към черните води на реката. Откъм отсрещния бряг се задаваха сенки. Това не бяха търговски кораби, нито рибарски ладии. Това бяха гребни и понтонни лодки, пълни с войници.

Изведнъж тишината се разкъса. Гърмежи огласиха реката. Водата около лодките завря от куршуми. Митко стисна дръжката на фенера от страх.

— Те няма да успеят! — извика той. — Реката е широка, а нощта е страшна!

Тогава над грохота на битката се чу силен, непоколебим мъжки глас. Той идваше от първата лодка:

— Или отвъд Дунава, или в Дунава! Няма среден път! Напред!

— Кой каза това? — попита възхитено Митко.

— Това е Генералът на победата — обясни Гласът. — Генерал Драгомиров. Той води войниците и знае, че за Свободата няма връщане назад. Трябва да стигнат брега на всяка цена. Помогни им, Митко! Вдигни фенера!

Митко послуша сърцето си. Той вдигна вълшебния фенер колкото може по-високо. Белият лъч проряза мрака и озари върбите на свищовския бряг, показвайки пътя на понтоните.

Първата лодка се заби в пясъка. Войниците скочиха във водата, но не хукнаха веднага напред. Първото нещо, което направиха, бе да коленичат и да целунат мократа българска земя.

— Добре дошли, братя! — чуха се гласове от тъмнината.

Митко видя как хората от Свищов се спускат към брега въпреки гърмежите. Жени, деца и старци посрещаха уморените войници и им подаваха вода и хляб. На брега сред войската генерал Скобелев усмихнато наблюдаваше срещата между армията и местното население. Заповедта на генерал Драгомиров – „Да преминем или да загинем“ – вече беше изпълнена.

Когато слънцето изгря над Дунав, то огря един различен свят. Камбаните на всички църкви в града забиха тържествено. Хората излязоха по улиците, хвърляха цветя и викаха една-единствена дума: „Свобода!“.

Митко усети как гърдите му се пълнят с гордост, по-голяма от всичко досега. Неговият град беше портата, през която Свободата влезе в България. Думите на генерала още кънтяха в ушите му: „Няма среден път!“.

— Запомни този изгрев, наследнико — каза Гласът на времето. — Свищов е първородният син на свободна България.

Фенерът в ръката на Митко светеше толкова ярко, че сякаш самото слънце бе слязло в него. Това беше светлината на победата. Стъклото затрептя в нов ослепителен вихър, отваряйки сияйния портал за следващото приключение.