СВИЩОВ - ХРАМ "СВЕТА ТРОИЦА"

Приказка за СИЛАТА НА ДУХА
4 март 1977 г.: Земетресението и възраждането на храма „Св. Троица“

Митко пристъпи през портала на времето. Вълшебният фенер в ръката му започна да мига тревожно. Светлината му не беше спокойна, а трептеше като пламъче на свещ във вятъра. Въздухът натежа, стана тих, а после земята под краката им потрепери силно.

— Не се бой, Митко — прошепна Гласът на времето с равен и спокоен тон. — Сега сме в нощта на 4 март 1977 година. Тази нощ земята реши да изпита не просто основите на сградите, а основите на човешкия дух.

Митко погледна към гордостта на града – църквата „Света Троица“. Величествените кули на първомайстор Колю Фичето се бяха пропукали, а красивите корнизи лежаха разбити на земята. Храмът изглеждаше смъртоносно ранен сред облаци прах и мрак.

Но тогава, сред хаоса, Митко видя три фигури. Това бяха трима млади мъже – Огнян, Любо и Деян. Те не бягаха. По лицата им нямаше страх, а само решителност. Стояха пред разрушението като истински колони на вярата, покрити с бял прах, сякаш бяха каменни статуи, оживели за дело.

Огнян се наведе и вдигна от земята едно отчупено, грубо парче камък. Той го погледна не с тъга, а с погледа на майстор, който вижда бъдещето.

— Камъкът сега е груб и счупен, братя — каза той с твърд глас. — Но нашата задача е да го изгладим отново. Ние сме тук, за да въведем ред в този хаос. Това е нашето призвание.

Любо погледна към огромните пукнатини по фасадата, но очите му останаха ясни и спокойни.

— Основите са разклатени, но не са разрушени. Ние притежаваме нужните инструменти – ума и ръцете си. Просто трябва да ги използваме с мъдрост, за да укрепим градежа. Това изпитание е част от един по-голям план за нас.

Тогава Деян решително постави братски ръце на раменете на приятелите си, а очите му засияха със светлина, по-силна от тази на фенера.

— Точно така. Ние сме строители, а не рушители! — заяви той. — Нашите предци издигнаха този град от пепелта. Сега е наш ред да вземем тези груби камъни и с търпение и труд да ги направим отново съвършени. С братска обич и обща воля ние ще издигнем този храм отново, по-здрав отпреди!

Тримата мъже кимнаха в съгласие, сякаш бяха положили невидима клетва. Митко видя как те влязоха смело и организирано в опасните руини, за да спасят светините. След тях, водени от примера им, тръгнаха и други хора.

— Виждаш ли? — каза Гласът, докато картината се смени и фенерът освети напълно възстановените, блестящи кули на църквата. — Огнян, Любо и Деян знаеха, че истинският градеж започва първо в сърцето. Те и хиляди други излекуваха раните на храма с вяра и труд.

Митко докосна зида на храма. Той беше топъл, жив и съвършено гладък. Момчето разбра, че истинската опора на града не са само каменните колони, а хората, които знаят как да градят. Фенерът затрептя отново, завъртайки светлината си в нов, успокояващ вихър. Порталът на времето се отваряше за следващото пътешествие.